Някъде около 2000-ната година в час по немски език ни дадоха задание да представим някоя от партиите участващите значимо в тогавашния политически живот на Германия. Вероятно, за да бъда интересен, реших да се отклоня малко от темата и да представя австрийската “Партия на свободата”. Все пак спечелването на второто място на парламентарните избори в Австрия ми изглеждаше най-значимото политическо събитие в последните години в немскоговорещия свят. Така и не разбрах защо след, струваше ми се, доброто ми представяне на австрийските либерал-националисти (да, бе, имало и такива!), австрийският учител по немски ме прати директно при българския директор.

Директорът ме прие с известна доза изненада – той самият не разбираше какъв точно грях съм извършил, но някак не вървеше да не ми се скара, след като вече бях в кабинета му. Господин директорът ми обясни: “Виж сега, Петре, аз не знам дали националистите са добри или лоши хора. Но фактът е, че когато спечелиха изборите в Австрия, другите партии не позволиха на техния лидер да стане премиер. След това, когато влязоха в управляващата коалиция, всички страни от Европейския съюз спряха да си говорят с тях. Накрая и другите партии спряха да им говорят. Ти нали не искаш твоите приятели и учители да спрат да си говорят с теб? Ако не искаш това да се случи, повече не говори за такива партии в час по немски!”.

Въпреки че обяснението на господин директора куцаше фактологически, генералната идея беше ясна: “Не знам какви са тия националисти и защо хората са ги избрали. Но след като никой не си говори с тях, значи има нещо гнило там и ние също не трябва да говорим за тях”. Това звучеше малко или повече логично преди 15-20 години. И звучи напълно немислимо днес.

Днес и леви и десни популисти маршируват
насред политическите и партийните системи на страните си

Големите традиционни партии, в европейските държави обикновено представлявани от една дясна народна и една лява социалистическа, а в САЩ от Републиканците и Демократите, са в перманентна криза, която отваря пространството на разнообразни нови, или добре забравени, стари идеологии да набират сила и да изненадват на избори.

Точно както преди 15-20 години и преди няколко дни в Австрия кандидатът за президент на “Партията на свободата” спечели първия рунд и по всичко личеше, че ще спечели и втория, докато не бяха отчетени гласовете, изпратени по пощата, които обърнаха резултата с минимална разлика. Интересното е, че опонентът му Алекзандър Ван дер Белен е кандидат на “Зелените”, които в цялата си история нито веднъж не са участвали в управляваща коалиция и са дори по-големи аутсайдери от либерал-националистите.

Подобен сценарий, но с безкрайно по-голямо значение за целия свят, се развива в момента и в САЩ.

След като близо десет години Републиканците не успяха
да създадат нито един избираем кандидат за президент,
се появи Доналд Тръмп

– бизнесмен без никакъв политически опит, но с голяма уста и без много задръжки. Тръмп с лекота смаза всичките си опоненти на първичните избори, които в САЩ са толкова свободни, че не представлява проблем човек като него да се кандидатира, и оттук нататък републиканският естаблишмент разполага единствено с административни хватки, за да му попречи да бъде официален кандидат на партията на предстоящите избори. Това, разбира се, би било политическо самоубийство.

От другата страна, Демократите са в не твърде различно положение. В началото на предварителната кампания по всичко личеше, че Хилъри Клинтън ще спечели лесна и надъхваща победа, но се оказа, че почти никому неизвестният сенатор от Върмонт Бърни Сандърс събира доста по-ентусиазирани поддръжници. С множество административни, но недемократични хватки, естаблишментът на Демократите успя да даде преднина на Хилъри Клинтън, но до официалния Конгрес на партията няма да е сигурно кой ще е нейният кандидат.

Още по-странното е, че всички предварителни социологически проучвания показват, че за Хилъри Клинтън има реална опасност да не успее да спечели на изборите за президент. Нещо което преди появата на Тръмп като кандидат звучеше напълно немислимо. Преди Тръмп най-добрите кандидати на Републиканците бяха Бен Карсън – чернокож директор на болница, който открито отрича еволюцията; Джеб Буш – братът на Джордж Буш, който не би събрал никаква подкрепа извън традиционните републиканци, защото изглежда като бледа сянка на брат си, който и без това се възприема като най-слабия президент от Втората световна война досега; Тед Круз и Джон Кейсич, които представляват типичните републиканци, но и двамата направиха грешката да не влязат в конфронтация с Тръмп от самото начало, мислейки си, че кандидатурата му няма никакъв шанс.

Когато разбраха, че всъщност Тръмп е основната им алтернатива, вече беше късно и бяха загубили предварителните избори. Положителното за Републиканците е, че и без това само Тръмп може да спечели основните избори. Всички други възможни кандидати са неизбираеми, защото живеят в друга епоха – Бен Карсън в средновековието, а Буш, Круз и Кейсич – някъде в края на 80-те.

Демократите са поставени пред друга трудна ситуация.

Преди Тръмп да се появи, беше ясно,
че президентските избори ще са лесна победа за Хилъри Клинтън

Първо, защото тя работи успешно с Обама, чийто рейтинг остава висок в края на втория му мандат. Второ, защото Републиканците са в криза и не могат да изведат силен кандидат. Със спечелването на предварителните избори от Тръмп, ситуацията стана различна. В момента по всичко личи, че в директен двубой между Клинтън и Тръмп, анти естаблишмент бизнесменът ще има всички силни карти. Ако двамата се срещнат на дебат, дебатът ще протече по следния начин: Клинтън ще каже: “Ето, вижте, аз съм в политиката от началото на кариерата си. Бях Първа дама, след това сенатор от Ню Йорк, сега съм Държавен секретар. Няма как да има по-квалифициран кандидат от мен”. На това Тръмп ще отговори: “Аз пък съм бизнесмен, който многократно те е купувал”.

Когато това се случи, САЩ, последната крепост незасегната от популисти, ще падне.

Шансът на Демократите се крие в другия кандидат – Бърни Сандърс. Преди тези предварителни избори изглеждаше немислимо за политик самообявил се като “социалист” да има потенциал на президентски избори. В момента не само не изглежда немислимо, но Сандърс е значително по-добрият избор за демократите. По същата логика, по която в Австрия популисткият кандидат от либерал-националистическата партия беше победен, с едва няколко хиляди гласа, от кандидата на “Зелените”, така и в САЩ популизмът на Доналд Тръмп може да бъде отхвърлен, ако кандидат е Сандърс, чийто социалдемократизъм представлява нова идеология в американската политическа система. Сандърс може с лекота да спечели гласове, които за Клинтън ще са трудни или невъзможни – гласовете на младежите, на центристите и най-вече на по-бедните американци, които иначе биха подкрепили кандидата на Републиканците. Против Сандърс, обаче, работи целият демократичен естаблишмент, който, също както републиканския, отказва да си погледне календара.

А вече сме в 2016-та година.

Твърдението, че с националистите и популистите никой не си говори,
не е валидно

То беше истина, когато през 1999-та “Партията на свободата” трябваше да състави управляваща коалиция в Австрия, след като беше станала втората най-голяма сила в парламента. Днес популистки кандидат може спокойно да спечели мажоритарни избори за президент на Австрия или дори САЩ. Австрийците решиха този проблем много елегантно – с друг анти естаблишмент кандидат. В САЩ това изглежда по-малко вероятният сценарий. Ако на президентските избори се явят Клинтън и Тръмп, очаквам победител да е Тръмп. Тази победа ще тежи на съвестта на естаблишмента на Демократите, който отказа да работи за по-силния си кандидат за сметка на по-удобния.

Така е в политическия живот – често имаш избор между добрия и удобния. Когато избереш удобния, си поемаш рисковете и последствията, и оставяш популистите да маршируват.

автор: Петър Щурм Константинов, Дневник