Възможно е на някои от читателите ми в Портал Култура да е направило впечатление, че аз не взех отношение по гръмкия „скандал в ДПС“ и „разкрилата се крайно опасна намеса на Турция във вътрешните ни работи“. Направих това съвсем съзнателно, защото не желаех да бъда причислен към кохортата на глупците, невиждащи очевидното. И двете събития последваха почти с цял месец прословутата декларация на Местан по повод свалянето на руския самолет и съвсем очевидно представляваха, организирана от стари ченгесарски кръгове кампания за отклоняване на вниманието от Путинова Русия към Ердоганова Турция. В изострилите се отношения между тези две страни у българите (никога няма да разберем дали по непосредствена поръка от Москва) трябваше да бъдат събудени архетипни фобии, които, гарнирани със съзнателно създадените преди това страхове от „заливането“ на Европа от мюсюлмани, нейния предстоящ разпад и т.н., трябваше да очертаят на фона на тревожността един все по-налагащ се успокоителен образ на Путинова Русия.

От последвалата „преврата“ в ДПС кампания аз не успях нито да се развълнувам, нито да се разтревожа и я наблюдавах много повече през призмата на феномена „Пеевски“ (възможността в България чрез почти пълната монополизация на медийното пространство да се провеждат всякакви народопсихологически и геополитически „мероприятия“).

Наблюдавах я обаче и с чувство за хумор, защото режисьорите й този път наистина „пресолиха манджата“ (привлечете си някакви съветници по „стила“, г-да стари ченгета). Ето защо в този текст ще споделя само три неща, които наистина ме развеселиха в кампанията.

Първо – захласнатото изграждане на интелектуално-патриотичен ореол около известния от десетилетия лидер на ДПС Ахмед Доган, който буквално за седмица бе превърнат в „единствения и най-голям визионер сред българските политици“ и му бяха приписани всички фундаментални постижения на България от 1989 г. насам: като се започне с традиционното „запазване на българския етнически модел“, „осигуряването на мирния, безкръвен преход“ и се завърши с това, че не някой друг, а именно той е вдъхновил влизането на България в НАТО и (за разлика от „чудовището“ Местан) е бил винаги основният защитник на „евро-атлантическите ценности“ и борец срещу „проникването на ислямизма сред българските турци“. Бяха напълно забравени и прословутата фраза на „Сокола“, че „пътят на България към Европа минава през Босфора“, и онази мистериозна афера с „оня списък“ (не беше ли тя също свързана с турското посолство у нас, в което Местан влязъл за цели няколко часа, с което извършил формена „национална измяна“).

Второто бе масовото „дефилиране“ на дежурните „интелектуалци-експерти“, които с развълнувани или кахърни физиономии ни разтълкуваха страшната опасност, която сме избегнали на косъм именно благодарение на отстраняването на Лютви Местан от ръководството на ДПС. В детайлите и фактите на тази избегната „опасност“ никой не ни осветли, но за сметка на това за нея се изказаха от геополитическа, социологическа, народопсихологическа, че даже от психиатрична и теологическа гледна точка (последното, признавам, ме развесели най-силно – прозвуча ми като „капака“ на проведената по всички телевизионни студия „голяма визитация“ над леглото на ударената в сърцето наша родина).

Накрай, третото бе същинското словесно смазване от бой на нещастния Лютви Местан. Освен гдето се бе скрил в турското посолство, оказа се, че той в последната година-две е убил цели три вълка, омъжил е дъщеря си пред 600 и повече гости, подготвил е създаването на ислямистка партия в Кърджалийско, има любовница (не, две любовници, три любовници) и има… има рога, копита, покарала му е и опашка…

Нека се спра сега на първия елемент от кампанията. Героизацията (дивинизацията) на прочутия „разпределител на порциите в държавата“ започна с превъзнасянето на „историческата“ му реч в Сараите. Тя бе квалифицирана от почти всички медийни бонзи като „единствения през последните десет (двадесет, двадесет и пет и т.н., според ентусиазма на писачите) глобален политико-стратегически анализ“, като „визионерско слово, каквото девет десети от родните ни политици нямат капацитет да произнесат“.

Смешното тук е, че ако бях на мястото на някой от външнополитическите ни експерти като Димитър Йончев и Валентин Вацев например, аз по-скоро бих се разсърдил и обвинил Доган в плагиатство. Та нима никой от въпросните „експерти“ не забеляза, че „топосите“ в сарайската му реч почти перфектно се припокриват с „вижданията“, с които от близо две години ни бомбардират същите тези „експерти“? Та не е ли почти пълно съвпадението на „визията“ на Доган и с евразийската „диагноза“ за световното положение, която впрочем споменатите „експерти“, без позоваване на първоизточника, ни разглаголстват още от деня, в който г-жа Меркел ги разочарова в надеждите им да се еманципира от САЩ и да се обърне към Русия? Мисля обаче, че в това съвпадение няма нищо особено чудно, защото, доколкото имам спомени от кратката научна кариера на лидера на ДПС, той едва ли владее друг чужд език освен руския, а това хвърля определена светлина върху източниците, от които е извлякъл „блестящия“ си анализ.

Но кои са въпросните „топоси“ в сарайската реч? Първо – еднополюсният модел, в който САЩ доминираха в глобален мащаб, вече „отива в историята“; пред прага сме на един „многополюсен свят“ (срв. тук „пророческите“ изказвания на Александър Дугин). Второ – Европейският съюз навлиза в дълбока криза, която в най-скоро време ще доведе до неговия разпад и изгубването на лидерската позиция на Запада изобщо (сам аз съм разглеждал в Портал Култура тази мантра във връзка със западния евразиец Ален дьо Беноа). Трето – свидетели сме на историческото завръщане на Русия на военно-политическата сцена като първостепенна „велика сила“, която заедно с такива регионални „лидери“ като Китай и Иран ще промени картината на международните отношения (тук виж избрани интервюта на споменатия Димитър Йончев). На този фон изострянето на отношенията между Русия и Турция прави положението на Балканите и България специално, особено невралгично – ние трябва да преосмислим следваната „инерционно“ евроатлантическа позиция и т.н., и т.н. Всичко това, повтарям – особено мантрата за разпадането на ЕС, за предстоящото възцаряване на „многополюсен“ модел и изгубването на световната роля на САЩ, са безспорни „топоси“ на руската евразийска визия за съвременния свят и в поръсеното с „морфични резонанси“ слово на Доган не представляват нито нещо оригинално, нито нещо безспорно.

Комичното в случая е, че официализирането на тази евразийска визия на българската политическа сцена от почетния председател на ДПС се превърна в пусков механизъм на буквално захлипващи се от възторг и възхищение писания. Нека се забележи например колко бързо и за колко много от коментаторите лидерът на ДПС се превърна от просто Ахмед Доган в „доктор Ахмед Доган“ и започна да се припомня философското му образование. Същински връх в „академизирането“ на познатия ни политически хитрец  бе достигнато в писанието на някой си (мисля, бизнесмен) Тадаръков, който в качеството си на личен приятел на „визионера“ подробно ни разказа за някаква съвместна вечер, на която „доктор Доган“ в продължение на часове разгръщал своите дълбоки мисли върху – представете си – „една единствена дума“, а именно „време“ – преминал през космическото, астрономическото, историческото, за да финишира в политическото време. Ти да видиш! Почти блаж. Августин!  На мен обаче ми е интересно на базата на каква интелектуална подготовка въпросният Тадаръков е успял да оцени мощната философска мисъл на „доктора“, стоварила се на съвместната им трапеза върху „думата време“. Интересно ми е на базата на каква интелектуална квалифицираност още сума журналисти и „общественици“ в дните след „историческата“ реч, грижейки се за обосноваването на нейната фундаменталност, започнаха да припомнят какъв „голям философ е доктор Доган“ и как се бил занимавал години наред (видите ли) с „метафизика“.

Ще си позволя тук някои лични спомени. „Доктор“ Доган бе мой колега във Философския факултет на Софийския университет между 1978 и 1981 г. – един курс преди мен. Бе наистина добър (без да е блестящ) студент, в обкръжението на друг – наистина блестящ свой колега (който, както по-късно се разбра, заради тази му блестящост бе станал обект на интереса на ДС). Във въпросния кръжец „доктор“ Доган тогава, струва ми се, се занимаваше с проблема за „симетриите“ от гледна точка на един позитивистки материализъм. След това стана докторант в секцията по философски проблеми на естествознанието (или нещо подобно) в Института по философия на БАН, където защити дисертация в същия дух, преди да бъде прибран в затвора. Убеден съм, че практически от никакъв друг писмен текст, освен от тази (неиздадена и вероятно събираща прах в архива на ВАК) дисертация, не би могло да се съди за философския капацитет на лидера на ДПС. Защото друг текст в областта на философията Доган май никога не е писал. A propos: съдейки по претенциозните терминологични украшения в сарайската реч (сигурно довели присъствалата на нея „фолк-дива“ Галена до зяпване с уста), очевидно „доктор Доган“ е еволюирал от позитивистки материалист до – нека се изразя така – мистическиматериалист (срв. размишленията му за енергиите на „колективното тяло“ и собствените му „усещания“, свързани с тях).

Дотук с „речта“. Втората тема, по която ми се ще да споделя развеселяването си, е наистина масовото „дефиле“, последвало напъждането на Лютви Местан от поста му. Освен, разбира се, журналистите от „Пеевските“ медии, в него за по-голяма убедителност – бяха включени редица – дежурни при такива случаи „интелектуални“ и „експертни“ фигури.

По отношение на тези „фигури“ искам да кажа следното. Ние, изглежда, напълно изгубихме чувствителността си за съдържателното напълнение на редица понятия, свързани с „експертността“. Защото във връзка с разразилия се „скандал“ Доган-Местан на нас ни бяха сервирани „анализите“ на куп „професори“, „социолози“, „политолози“ (че даже, както казах, и на един теолог). Нека си позволя да отбележа, ако те действително бяха такива, за каквито напоително канещите ги медии ги представят, те би трябвало през времето, когато не гастролират в тях, да предават на студенти, да пишат (и издават) книги (политологически, теологически и др.) и да извършват (и публикуват) социологически изследвания. И когато гастролират в медиите, да базират анализите си именно върху тези свои трудове. Иначе защо трябва да ги слушаме тъкмо в качеството им на „професори“, „социолози“, „теолози“ и т.н.?

Там е работата обаче, че въпросните анализатори са все такива „професори“, които сигурно от десетина години не са виждали студент пред очите си („професор“ Божидар Димитров, професор Михаил Константинов и т.н.), „социолози“, които пак от почти толкова години не са имали контакт с реални „респонденти“ (Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и т.н.). Веднага ще дам примери.

„Социологът“ Андрей Райчев, в дните след избухването на скандала с Местан ни обясни от страниците на няколко вестника каква заплаха за националната сигурност представлява „заиграването“ на изключения председател на ДПС с „неоосманистките“ идеи на Давутоглу и внедряването им сред българомохамеданското население. Никакви обаче социологически репери за спекулациите му ние не прочетохме – с никакви числа, резултат от социологически проучвания, „вещанията“ му не бяха съпроводени. Е, питам, защо при всеки обществен проблем в България трябва задължително да чуем и мнението на „социолога“ Андрей Райчев? Какво „социологическо“ (обективно, подкрепено, верифицирано) има в еднотонните му спекулации, та да ни ги поднасят почти задължително веднъж-дваж в месеца по всеки повод? Или „социологът“ Кънчо Стойчев (директор на ГАЛЪП-България). Ето няколко ключови изречения от „социологическата“ му експертиза в ефира на БНР: „Страната ни за първи път (за първи път след кога, Кънчо?) е поставена пред смъртна опасност. Тя се дължи на политиката на Ердоган (разбира се, на Ердоган, да не би на Путин и Малофеев?), който в последното десетилетие извървя една отчетлива линия по посока на отблъскване от цивилизационните европейски ценности“ (и все пак, Кънчо, Ердоган периодично се подлага поне на действителни избори, за разлика от Путин, който се подлага единствено на пластични операции). „Правителството на Ердоган, тук включително става ясно, е впрегната цялата дипломация на Република Турция… взеха на прицел България. Те взеха на прицел България чрез задача да се овладее партията на Ахмед Доган чрез председателя й г-н Местан… За съжаление, нашите партньори в ЕС и НАТО, имам предвид САЩ (разбира се, САЩ, Кънчо) едва ли ще бъдат прозорливи достатъчно и решителни достатъчно, за да подкрепят България.“ Питам: какво „социологическо“ има във всички тези вещания? Къде е дори отдалечено наподобяващата на „социологическа“ верификация подкрепа на направо гротесково звучащата фраза „страната ни за първи път е изправена пред смъртна опасност“? Къде са „социологическите“ (или каквито и да било други) доказателства, че „правителството на Ердоган, цялата турска дипломация, заедно с едно от най-силните разузнавания в света“ са си поставили за задача да „овладеят партията на Ахмед Доган чрез председателя и г-н Местан“?

Ще издам една тайна: истината е, че дежурните „професори“, „социолози“, „геополитици“, „теолози“ и т.н., които обикновено ни биват поднасяни, когато нещо се раздвижи в държавата, могат да представят като доказателство за гръмките титулувания, с които са си проправили път към българската медия почти единствено с „избрани интервюта във вестниците „24 часа“, „Труд“ и „Стандарт“, „събрани изказвания в „Деконструкция“ на Петър Волгин“, „пълно събрание на участията в сутрешните блокове на БНТ и БТВ“ и др. подобни „фундаментални“ трудове. А и „високоекспертната“ им реторика от тия „специализирани катедри“ е характерна. Забележете: „правителството на Ердоган, става ясно (откъде става ясно) е впрегнало цялата дипломация на Република Турция…“ и т.н. Нека обърна внимание на слушащите с упоение въпросните „професори“, „социолози“, „геополитици“, „теолози“ и т.н., колко често тези последните заменят аргументите, фактите и данните, които би трябвало да се очакват от тях, с елементарни реторически трикове от типа на: „Ще го кажа директно – Лютви Местан е…“, „Без никакво съмнение Ердоган е…“ и т.н., и т.н.

Да, всичко това наистина ми е вече смешно.

автор: проф. Калин Янакиев, източни: Портал Култура