Тази година поради редица обективни причини мислех да се въздържа да кажа нещо повод годишнината от учредяването на ДСБ, може би защото в това време много трудно мога да намеря да кажа нещо положително.

Много хора си напуснаха или се оттеглиха през последните месеци – изморени или просто погнусени. Някои казват, че въпреки всичко оставала абревиатурата – трите букви.

Трите букви са ДСБ – Демократи за силна България. Но отговаряме ли наистина на това съдържание?

Казваме, че сме демократи, а приемаме диктаторски устав, с когото би се гордял Вишински (Христо Бисеров по дефолт ще се гордее с него). Казваме, че искаме “силна България”, но в същото време бием отбой при първата трудност при прокарването на реформи и се скриваме в уюта на опозицията, където е кефско – може да кажеш всичко, но не носиш отговорност за нищо. И накрая казваме “за България” – отговаря ли и този призив на вълната от популистко говорене?

И не на последно място – претенцията за автентичното, чистото, синьото дясно, върху което често обичаме да обявяваме монопол. Оправдана ли е тази претенция на фона на прокарвани леви политики, колаборация със зелени партии, заигравки със Слави Трифонов и Татяна Дончева, “преопаковането” на десни идеи в някаква ляво-центристка-зелено-популистка и в крайна сметка безцветна и блудкава рамка?

Да, вчера навършихме 12 години. Идният месец някъде по това време започва петата ми година на членство в ДСБ.

И смея да кажа – никога досега не съм се чувствал толкова разколебан, потиснат и разочарован от всичко, което се случва в ДСБ.

за автора: Димитър Стоянов е едно от младите лица на ДСБ-Бургас, отговорник за кампании на Реформаторския блок в социалните мрежи на местни и национално ниво.