Уважаеми читатели, здравейте и добре дошли, ако сте тук по някаква причина. Здравейте и ако сте тук без такава.

Мислех да започна с някаква клиширана мисъл, която да ви връхлети като приближаващ влак, но после се сетих, че ако е със скоростта на родните железници, то работата няма да стане. Скоро. Е, може да стане, ако обичате романтиката и аромата на постсоциалистическите купета. Както и киселите физиономии и подмишници на обезверените им до скотско безразличие пътници.

Реших да нахвърля няколко краски върху темата за влаковете и техните анонимни ползватели, защото все отнякъде трябва да се започне. А пък и ЖП културата в BGси е един своеобразен социален феномен. А защо не и световен? Другото което ме подтикна към следните словесни безразсъдства е фактът, че влаковите композиции отразяват почти напълно и изцяло, това, което се случва в Държавата. Нашата, Вашата, Тяхната… Различни неща са, повярвайте ми.

Та, да се върнем на примера с влаковете, колкото и да е нелеп той. Първо, един локомотив „тегли“, а всички останали вагони се възползват доста успешно. И чак им е хубаво, че „извозват“ този, дето ги вози. Аванта му викаха май, въпреки че това са си дребни тарикатлъци. Второ, често се случват аварии и разни други непредвидени (но винаги неприятни) неща. Българско ли ви е? Исках да кажа „Познато ли ви е?“… И когато „нещото“ вземе че се случи (или счупи, то вече е едно и също), всички се чудят „Ама как така? Защо точно сега? И кой е виновен, щото аз, нали, таковата, не съм!“ Дали? Впрочем, ако разпознавате поне един варненски кмет и един назначен Министър-председател в горните слова, то, спете спокойно, национална черта е. Прехвърлянето и размиването на отговорност можеха да бъдат олимпийски дисциплини ако ние, а не гърците, бяхме измислили Олимпиадата. Ама не бяхме…

Старите хора са изковали (не) една мисъл през годините. В случаите, когато нещо тотално се е прецакало и някакви „умни глави“ започнат да варят мозък усилено, т.е. да кибичат над ограничената си гледна точка, истинските умни глави използват думите: „Като се обърне колата…“ И? И май ще излязат прави, някак така, за пореден път. Жалко, че не са живи да видят какъв Живот живеем. Какъв наистина?

Може би нарочно не задълбавам в тинята на наводнилите ни напоследък събития. Или поне не днес. В крайна сметка, песимизъм с елементи на реализъм можете да си намерите навсякъде, при това не само в Интернет. Повозете се в градския транспорт, по обяд. Ако ви стиска. Или имате хрема.

А утре е нов ден, нали? Макар и да е като днешния, все ще се намерят време и поводи за нови въпроси и коментари. Дай Боже и за дела, ама… Ще видим утре.

автор: Кристиян Трифонов