България, Коментари, Политика

Референдум: употреби и злоупотреби

0

Предиисторията: Политическото време е динамично и хората бързо забравят. Референдумът, предложен от президента Плевнелиев, има своята предистория, която дава ключ за разбирането и оценката му. През лятото на 2013 г. БСП и ДПС използваха промените в изборното законодателство като аргумент за оставането на правителството на Орешарски на власт. На фона на масови протести, Мая Манолова убеждаваше хората, че нови избори по старите правила биха били безполезни. За целта бяха започнати публични консултации, на които се обсъждаха фундаментите на изборното право – от А и Б. Месеци по-късно обаче стана ясно, че всичко това ще доведе до ограничени промени в съществуващото законодателство: най-вече до прекомерно усложняване на печатането на бюлетини като камуфлаж на аферата „Костинброд” и въвеждане на преференциално гласуване. Първата от тези мерки бе изцяло безсмислена и днес ще й берем плодовете с една доста висока цена (финансова и административна) на организирането на изборите. Втората представлява промяна, но далеч не толкова значима, колкото се обещаваше на хората. Мнозина останаха разочаровани, че проблеми, които бяха отворени по време на дискусията – и за мажоритарния вот, и за задължителното и електронно гласуване – не намериха място в новия кодекс.

Тук се намеси президентът с инициатива точно тези въпроси да бъдат поставени на референдум. Тази инициатива не бе уважена от НС и затова бе направен опит тя да се наложи със събирането на 500 000 подписа в нейна полза. С доста спорни и политически крайно некоректни към исканията на хората решения, инициативата беше „торпилирна” от НС, макар че и тогава беше ясно, че идеята за референдум е много популярна сред мнозинството от българските граждани.

Тази предистория изяснява защо провеждането на този референдум е необходимо и дори неизбежно. Най-малкото защото той беше обещан на хората. Основните политически сили, които сега формират мнозинството – ГЕРБ и Реформаторският блок – са направили такова обещание. Президентът е направил такова обещание. Не бива да се отмятат от него.

Въпреки че този аргумент е достатъчен за провеждането на референдум, в негова полза има и други. Формулираните въпроси от президента непрекъснато излизат на дневен ред преди избори. Това е така особено след като през лятото на 2013 г. беше създадено свръх-очакване, че чрез промени в изборното законодателство ще се решат всички проблеми на българската политическа система. В тази ситуация сме изправени пред възможността преди всеки избор да се искат промени в изборния кодекс по фундаментални въпроси – за задължителното гласуване, за мажоритарния вот и за електронното гласуване. В този смисъл е добре точно по тези въпроси хората да се произнесат, което ще даде все пак някаква стабилност на правилата, каквито и да се те, според народния вот.

И накрая, този референдум е популярен – социологическите сондажи ясно показват, че хората – в огромното си мнозинство – искат да дадат мнение по тези въпроси. В една демокрация мнението на народа трябва да бъде уважавано – този аргумент, сам по себе си, също е достатъчен за провеждането на вота.

Абстрактно срещу конкретно: Добре е, че въпросите са формулирани на по-абстрактно, ценностно ниво. Това са въпросите, по които референдум по принцип има смисъл да се провежда, за разлика от чисто технологичните или експертни въпроси, какъвто беше този на референдума за „Белене”. Защото хората могат по принцип да са „за” ядрена енергетика, но не могат да преценят дали конкретен проект е икономически изгоден, безопасен или финансово издържан. По това трябва да се произнесат експерти и да се вземе решение не на базата на гласове, а на точни изчисления и преценки.

Ценностното формулиране на въпросите оставя в ръцете на Народното събрание известно пространство за маневри при приемането на конкретната формулировка на решенията. Ако получим отговори, било то в позитивна или негативна посока, по тези въпроси, парламентът ще има достатъчно възможности да избистря, да приема конкретни решения, които да влизат в общата рамка, която хората зададат. Противоположният подход – изготвянето на детайлни текстове и поставянето им на народен вот – е силно проблематичен. Хората ще дадат гласа си и за детайли, от които или не разбират, или на които не държат, но въпреки това тези детайли ще имат висока защита срещу промяна. Очакването би било и те да се променят само с референдум.

По принцип в САЩ има практика да се поставят и цели законопроекти на допитване (на щатско ниво). Такъв подход евентуално може да бъде възприет, когато понатрупаме опит с референдумите, обаче. Трябва да се знае, че често пъти такива законопроекти, приети по инициатива на хората, са били отхвърляни като противоконституционни от съдилищата.

Противоконституционност: Още отсега при нас се повдигат съмнения за противозаконност на едно или друго принципно решение на въпросите, повдигнати от президента. БСП са най-активни във фабрикуването на подобни аргументи, но за съжаление продукцията им е с много ниско качество. Особено слаб е аргументът, че електронното гласуване по принцип е противоконституционно, защото не гарантира тайната на вота. Дори и да приемем, че определени технологични решения бъдат обявени от КС за невалидни, това не би отменило – при един положителен вот на референдум – задължението на НС да намери технически издържано решение. Самият факт, че държави като Естония са го намерили, означава, че и ние можем да се справим. Финансовата страна на въпроса е също важна, затова е добре, че НС ще има пространство за маневри. Ако цената е висока, може да се изработи програма за разсрочването й във времето: ясен план за въвеждането на задължително гласуване в рамките на три-четири или пет години. Като цяло, абсурдно е в дигиталната епоха да се твърди, че електронното гласуване е противоконституционно по принцип.

По-интригуващо е възражението срещу задължителното гласуване. Авторите му всъщност твърдят, че в нашата конституция е заложено право да не се гласува. То е заложено в правото да се гласува (избира), както правото да мълчиш е заложено в правото да говориш. Но аналогията е подвеждаща: например, правото на живот не съдържа в себе си право на евтаназия. И нещо още по-важно: правото да гласуваш е от различен характер, сравнено с класическите „негативни” права – на свобода на словото, сдружаване, вероизповедание и т.н. Тези негативни права забраняват на държавата да се намесва в автономната сфера на индивида. Правото да гласуваш е с друг произход – то е фундаментално за създаването на самата държава като република чрез участието на хората при вземането на решения. В този смисъл то гарантира позитивните им възможности да участват във властта, а не свободния им избор да не участват в нея. Ако доведем до абсурд едно „право да не гласуваш”, ще излезе, че хората имат право да се откажат от републиката в полза на авторитарен модел на управление: нашата конституция не гарантира подобни самоопровергаващи се „права”, разбира се.

Мажоритарният вот: Всеки един от поставените за референдум въпроси има възможност за поне няколко разумни решения. Ако хората гласуват, да речем, в полза на мажоритарен елемент, реалният избор ще е между немски модел на смесена система, който запазва пропорционалния краен резултат, и смесена система на два тура (френска). Англосаксонската First Past the Post (първият, пресякъл финиша) води до прекомерни изкривявания в полза на първите две партии, което би дошло като сериозен шок за мнозина у нас. Например, не е невъзможно, при въвеждането й България да осъмне с две партии – ГЕРБ и ДПС – ако сегашното разпределение на силите се запази. ГЕРБ ще вземат огромната част едномандатни райони в страната – всички градове със сигурност и голяма част от селата. БСП може би ще има някакво минимално представителство от северозапада и някои селски райони. ДПС ще си вземе своето така или иначе, а останалите ще са щастливи, ако изобщо вкарат депутат.

Най-безболезнено може да бъде въведена немската система – тя запазва пропорционалността на крайния резултат, като всеки може да гласува и за личност в едномандатен регион. Една трудност при въвеждането й е фиксираният в конституцията брой депутати в НС (в Германия няма горна граница на Бундестага). Но това е технически детайл, който може да бъде компенсиран (да речем с повече от 50% депутати, избрани от едномандатни райони).

Френската система е компромис между горните две – тя води до известни изкривявания, но по-малки от тези на FPTP. И при нея обаче границите на едномандатните райони имат огромно значение. В САЩ този проблем – известен като gerrymandering – е довел до съдебни пунически войни между партиите, всяка от които се опитва така да начертае границите, че да спечели максимален брой гласове. Един пример: ако направите Столипиново един избирателен район, в него ще спечели партията X. Ако го разделите на части и вкарате всяка негова част в друг пловдивски избирателен район – ще спечелят партиите Z и Y. Представяте си как тези възможности ще разпалят въображението на нашите партийци. Затова смятам, че немският вариант е по-добър, тъй като елиминира ролята на манипулацията на изборните региони – при него накрая партиите получават места пропорционално на общия брой на получените за тях гласове и границите на районите имат значение само за това дали ще влезе мажоритарен кандидат, или някой от партийната листа.

Задължителен вот: Ако хората се произнесат в полза на задължителното гласуване, добре е да не се въвежда голяма санкция за негласуване. В Бразилия например санкцията е под едно евро, но при неплащането й следват административни трудности за нарушителите (влизат в списък на нередовни платци и не могат да вземат заем). Не бива тази санкция да се превръща в бреме за по-бедните, за начин за тяхната маргинализация. Австралия е единствената държава – от утвърдените демокрации – където санкцията е по-сериозна. Това е оправдано с характера й на имигрантска държава – гласуването е елемент от интеграцията на новодошлите. У нас малка санкция или дори стимул за гласуване (отпадане на такса паспорт за гласувалите, да речем) би била достатъчна мотивация. В Бразилия подобен модел гарантира около 80% участие, което е доста високо в сравнителен план.

Кворум и гражданска инициатива: За да е смислен, за да мотивира хората, референдумът трябва да може да даде резултат, да доведе до промяна. За тази цел от моя гледна точка е редно да се преразгледат поне два елемента. Единият, това е кворумът, който е доста висок – участие, колкото на предходните парламентарни избори. 50 % също е висок кворум – изискванията за абсолютно мнозинство тук са лицемерни. Та нима парламентарните мнозинства у нас се ползват с доверието на абсолютно мнозинство от хората? В този смисъл има силни аргументи за сваляне на кворума – 40 % би бил подходящ вариант. Но пак общата посока трябва да е за такъв кворум, който да не обезкуражава хората.

Друг въпрос, по който може да се мисли при промяна на закона за референдума, това е изискването за 500 хиляди подписа за инициирането му от граждани. 200 – 250 хиляди души е напълно достатъчно като показател за сериозност на искането, за масова подкрепа. Не е редно да се сваля много драматично изискването за подписи при иницииране на референдум, защото пък тогава можем да бъдем залети с искания от сравнително малки партии, които вървят в популистка насока. Това би отнело много енергия и би отклонило общественото внимание от важните за страната въпроси.

Може ли национален референдум на местен вот? Може. Това е наистина несериозно възражение. В крайна сметка националната и местната политика вървят ръка за ръка. Много често хората, когато гласуват на местни избори, всъщност формират решението си на базата на национална политика и подкрепят партията, която така или иначе смятат да подкрепят. Всъщност в американската система, която използва много редовно референдуми, те обикновено съвпадат с други избори. Вярно е, че там те са на щатско ниво, но един американски щат може да бъде и много по-голям от България, така че аналогиите важат в този случай.

Референдумът не е панацея: По принцип много често се надценява значението на електоралните правила. Трябва да знаем, че за да започне да дава трайни ефекти, една електорална промяна обикновено отнема поне десет години. Понякога има нужда и от процес на обучение на гражданите по това как да използват една нова избирателна система, особено ако тя е сложна. Известен е примерът с немската избирателна система. Отнело е почти около десетина години на немските граждани да се запознаят с нея и тя да започне да структурира устойчиво политическата и партийна система.

Обсъжданият референдум трябва да се случи, но не трябва да гледаме на него като на някаква магическа формула, която ще реши всички проблеми пред българската политическа система. Тези проблеми са съдържателни, а не процедурни по своя характер. В този смисъл, разговорът за правилата на демокрацията не трябва да измества съдържателните реформи, които са на дневен ред: съдебната, здравната, образователната, пенсионната и т.н.

автор: Даниел Смилов, kultura.bg


Напиши коментар

Вашата електронна поща няма да бъде публикувана . Задължителните полета са маркирани. *

Без монтаж

Глас Народен

Кой бургаски депутат работи най-много за интереса на бургазлии?

View Results

Зареждане ... Зареждане ...

Архив

Новини по e-mail

Абонирай се сега